Любопитно
Демир Демирев с нова поетична книга – „Злато поле. От времето към вечността“
Демир Демирев с нова поетична книга – „Злато поле. От времето към вечността“ – нека и тя, като „Злато поле – Париж“, го води към жаждата за светлата сърдечна жар, която никога не пресъхва и няма къде да се отиде по-нататък от нея…
Демир Демирев или да уловиш безпределността
и в преходността, и в словото
Демир Демирев е роден на 5. 10. 1941 г. в с. Злато поле, Хасковско. Член е на УС на Съюза на независимите писатели, клон Димитровград, както и на СБП. Автор е на поетичните книги: “Бяла вода” ; “Само душата ми…” ; “Усилия” ; “Писма за тебе” ; “В сянката на розата” ; “Тополчице” ; “Лъжецо мили, Одисей…” ; “Невидимото ще узрее в есента” ; „Навътре в малчанието”; „Говори облакът”; „Злато поле – Париж” ; „Скитащи слънца” и др. Негови стихове са превеждани на руски и португалски, а по някои от тях са написани песни.
Има престижна награда в международения конкурс на името на Гийом Аполинер под надслов „Цветните игри на Пиренеите“. Със своята прозорливост неочаквано да извлича скрития смисъл в думите, той улавя отблясъците в позлатата на родната му тракийска низина, в течащите като жива кръв залези над нея, в златните ѝ гроздобери, в нейните мистериални вина… Въздига с възправящото се към безкрая родно Злато поле, със светещата дори и в мрака Марица, нашепва слова за вечния храм на Бога – природата и човешката душа. С безпределността, криеща се в преходността и краткостта, в словото. Сваля небето в земни звуци и така връща обратно дареното му от най-големия Творец. Със силата на своята лаконична метафористичност ни уверява, че и най-малкото българско селце, носещо тази свята вибрация, не е по-малко значимо от Париж и което да е друго място, в което жаждата за светлата сърдечна жар никога не пресъхва. И че няма къде да се отиде по-нататък от него.
Дадено ми е в повече – в Юга съм
Утоляване на жаждата
Утоляване на жаждата
хълмове от птици
прелитах
над различни бездни
вървях
във пясък жив
пред безсънието
на мъртвата вода
превръщах
тишината в жар
по камъни побити
името си пишех
с кръв
Вписвания
Край Злато поле
там където
звездите
в реката
са въпросителни знаци
някой
по стъкло
оставил е
следи
червени
все едно кой е бил
посял е крачки
в тревата.
Госпожи
Покланят се
на вятъра
госпожите –
старите
Златополски върби.
Зелена неделя
Далечните върби на ветровете
размахът на ръцете им
по-голям от тях.
Гнездо
Имам го
Злато поле
И едно небе
Над мене.
Неравноденствие
Узря
лозарският хълм.
Нямам място
в градината.
Там при любовта
В Париж
с последната ми есен
и Целувката на Роден –
чаша недопита самота.
Незабравен от Бог
Дадено ми е
в повече.
В рая съм.
Живея на Юг.
В Злато поле.
Къде по-нататък!“
Източник: