Любопитно
Октавиан Палер на български: Един философ разговаря с вечността
ОКТАВИАН ПАЛЕР. „21 въображаеми писма до 21 велики мъже“,
Превод Огнян Стамболиев, Изд.“Геа Либрис“, София
„Изкуството е рана, превърната в светлина…“
Жорж Брак
Бих казал, че преводачът Огнян Стамболиев проявява особено пристрастие към румънските автори, които дълбоко цени и харесва. И винаги се стреми да ни представи максимален брой творби от тяхното творчество и по цялостно да ни запознае с тях. А те, без съмнение, са стойностни, значими опуси на автори като Йожен Йонеско, Мирча Елиаде, Емил Чоран, Лучиан Блага, Панаит Истрати, Матей Вишниек, Ана Бландиана, Никита Станеску, Марин Сореску и още редица други. От известно време той се обърна се и към забележителното творчество на белетриста и философа – дисидент Октавиан Палер / 1926- 2007/ .
Преди няколко години преведе екзистенциалния му роман „Живот на една гара“, след това и философските му размишления в „ Защитата на Галилей“, а сега ни предлага том от близо 400 страници, с негови есета под надслов „21 въображаеми писма до 21 велики мъже.“, които, безспорно обогатяват портрета на този автор. Така, бих казал, че пред читателя се оформя фигурата на интересен философ и есеист, умеещ да разсъждава радикално и изненадващо по класическите проблеми на твореца и неговото социално, нравствено, естетическо и културно битие.
Октавиан Палер разрушава постулатите по тези въпроси, застинали във времето, осветлява ги оригинално, провокативно. В изложението смесва философският анализ с развълнуваното слово на есеиста. И тук ни предлага нещо интересно – всяко писмо завършва и със стихотворение, съчинено от него. Така писмата зазвучават с особен магнетизъм и задържат интереса на читателя, а цялото им изложение е изпълнено с философски сентенции, с философски умозаключения, които буквално взривяват христоматийните ни съждения за тези класически автори.
Октавиан Палер изпраща своите писма до големите философи и писатели, развълнували го дълбоко със своите съждения за изкуството и живота. Затова основни теми тук са за красотата в изкуството, за свободата, за хармонията или дисхармонията при твореца или философа, между изреченото в творбите му, и личния му живот, темата за стоическото начало в нашето жизнено поведение в съдбовни ситуации.
Важна тема е тази за самотата на човека в съвременното общество. Интересна са разсъжденията му върху вечния непокорен дух на Дон Жуан, за трагичната съдба на Сизиф в битието му – вечното изкачване към върха, а също и за безсмъртието на древногръцките произведения на изкуството и архитектурата и т. н. Тоест във всичките му „провокации“ спрямо анализираните личности и тяхната философия се налага идеята за хармонията между нравствената екзистенция, проповядвана от един автор в творбите му, и неговият житейски стоицизъм и нравствен портрет в реалността. Много често те са в диаметрална противоположност.
Тезата, че самият творец с живота си сам гради себе си като изкуство, упорито преминава във всички портрети. И тази теза ги прави динамични, интересни, с неочаквани прозрения. Така основна нишка във всички писма на Палер е връзката, която извежда прозренията за конфликта творец- морал- красота- истина. По дух неговите философски диалози имат навеи от моралистичната философия на френските моралисти Ларошфуко и Монтен. Самият начин на писане на автора е определено афористичен, „прелива“ от философско-морални заключения и прозрения. „Целта на философията не е да ни каже “надежда в друг“ свят“, а да отвори очите ни за това, което е било в обсега и не сме виждали. Защото светът няма нужда от святост, а от красота. Ако можем да се спасим само като се откажем да търсим рая тук, на земята, аз поне предпочитам да умра виновен“. Това е откъс от писмото му до философа Блез Паскал.
В помощ на разсъжденията на Палер за отделните личности, крупни , фундаментални фигури във философията и литературата , идват неговите дълбоки познания в античната философия и история на идеите. На тях той посвещава втората глава на книгата, „Субективни митологии“. Тази античност за Палер се явява коректив в разсъжденията ни за историята на мисълта и естетиката в различните времена и най-вече днешното.
Октавиан Палер в изложението си е провокативен, на места, бих казал, дори енигматичен. Мисълта му трескаво се мята, взема неочаквани обрати. Държи в постоянно напрежение читателя, и се стреми да я „подреди“ в някаква логическа последователност. Ето още един малък пример за неговия наратив : „… Партенонът е не само храм, но преди всичко гледна точка към света. Сред неговите колони ще преоткрием всички аргументи, които карат везните да се наклонят в полза на слънцето, любовта и живота.“ Или този фрагмент: „… Понякога си мислех, че именно нашите спомени са тези, които ни следват и искат да ни разкъсат. И може би всеки има свой собствен вълк“.Така писмата му са своеобразна игра с философията и живота на творците , в която игра всичко се променя, динамизира се. Ненапразно негов любим философ е Сократ, който вечно се е съмнявал и за когото е нямало абсолютна истина.
Но кои са тези личности, до които Палер пише своите въображаеми писма? Това са ярки фигури във философията и литературата – чийто произведения са изграждали философския и нравствен модел на човека във Времето. Писатели и философи, които са възхвалявали, страдали, негодували, плакали или смеели над този Човек. Тези велики мъже са Мигел де Унамуно, Албер Камю, Стефан Цвайг, Марсел Пруст,
Райнер Мария Рилке, Оскар Уайлд, Андре Жид, Рене Декарт, Франц Кафка, Гюстав Флобер, Луций Аней Сенека, Чезаре Павезе, Фридрих Хьолдерлин, Пиер Лоти, Якуб Буркхард, Никола Шамфор, Жан-Жак Русо, Хърбърт Уелс, Еразъм Ротердамски, Блез Паскал. Нарочно цитирах всички автори, защото е невъзможно тези автори да добавиш в графа „ и други „. Всяко писмо завършва със стихотворение от самия Октавиан Палер.
Но това не е екстравагантен финал на нечии философски разсъждения. Това е завършек в поетичен план на една модерна, аналитично-дълбока мисловност на един философ, който разговаря с Вечността, философ, който с тревога пренася съжденията на знаменитите автори в нашето време и им придава нова тревожност, значимост и остра съвременна рефлективност. Митология и съвременно време се смесват в някаква нова пространственост, която прави нашето време разбрано по-дълбоко, по- трагически-извисено, или по- поетично възвишено. Затова ще завърша този текст с едно от неговите финали-стихотворения:
На г-н Оскар Уайлд
СМЪРТТА НА СОКРАТ
Останах сам./ Защо треперите?/Присъдата/ е вече произнесена./Защо треперите , за Бога./
От думите,/ които не успях да кажа,/видях, че тишината /се разтърси.
Отдавна остарях./Не искам вече да говоря, / ни за живота,/ни за смъртта.
И не разбирам/ защо сега треперите?/Отровата е силна и готова./
А вие толкова сте пребледнели!/
Нали/достойни сте убийци…
АВТОР: КРУМ ГЕРГИЦОВ, критик, театровед
Източник:
